Хидравличните крикове днес се използват изключително широко благодарение на своите специфики. По-конкретно, тяхната товароподемност е по-висока от тази на много други типове (които пък имат своите предимства). Вече сме разказвали за различните видове крикове, както и за техните плюсове и минуси. Хидравличният крик е предназначен за повдигане на товари, конструкции, автомобили и други обекти. Те се обособяват в отделен тип, който от своя страна се дели на подвидове според различните сфери на приложение. Сред тях има както модели за лична употреба (например да се държат в багажника на колата), така и такива, които могат да повдигат стотици тонове.

Основното предимство на хидравличния крик е, че с малко усилие позволява да се вдигне значително тегло. Разбира се, това важи и за други видове крикове – в края на краищата това е основното предназначение на тези устройства, – но хидравличните стоят по-специално в този смисъл. Изборът на подходящ модел зависи на първо място от сферата на приложение и теглото, което трябва да се вдига. Очевидно е, че за ремонта на личния лек автомобил няма смисъл да се купува скъп хидравличен крик с капацитет петдесет тона. Има и други нюанси, които определят избора на един или друг тип. В тази статия ще разкажем подробно какви биват хидравличните помпи, коя е най-добре да изберете и на какви характеристики трябва да обърнете внимание.

Устройство и принцип на работа

Но първо нека накратко поговорим за тяхното устройство и принцип на работа. Веднага отбелязваме, че тук може да има различни варианти в зависимост от типа на хидравличния крик. Някои могат да бъдат оборудвани с електрически двигатели, но тук говорим за типичната конструкция, а за особеностите на някои видове ще стане дума по-долу, още повече че някои от тях са много важни. Типичният крик се състои от резервоар с работна течност, бутало, възвратни клапани (два на брой), помпено бутало (плунжер), шток, вентил, който изпълнява ролята на пропускателен, и лост. Това е стандартната конструкция на хидравличен крик, при който лостът се задвижва ръчно.

Принципът му на работа е следният: когато лостът се вдига нагоре, в кухината на помпата се създава разреждане, което се запълва с течност. При спускане на лоста течността започва да се изтласква от кухината под буталото, като по този начин го бута нагоре. Ако е необходимо буталото да се спусне, се отваря пропускателният вентил, течността започва да изтича в предназначения за нея резервоар, а буталото тръгва надолу. Това е групата крикове, в които е монтирана помпа с не особено голяма производителност. Към другата група могат да се причислят хидравличните крикове, за които е необходим външен източник на налягане. Последните обикновено са промишлени видове, които могат да вдигат стотици тонове; те са скъпи и обемисти. Задвижването им може да бъде пневматично, бензиново или електрическо, но държим да уточним, че тези хидравлични помпи няма да разглеждаме в рамките на тази статия.

Плюсове и минуси на хидравличните крикове

Преди да преминем към видовете хидравлични крикове и техните характеристики, си струва да обсъдим плюсовете и минусите им. Забележете, че някои от тях са присъщи в различна степен на различните подвидове. Да започнем с плюсовете, сред които веднага се откроява товароподемността, или по-точно нейният диапазон. Тук се срещат модели както за повдигане на няколко тона, така и за стотици, че дори хиляди. Конструкцията на типичния хидравличен крик е доста проста и надеждна. Има някои нюанси, за които ще стане дума по-долу, но като цяло хидравличният крик е устроен просто и е устойчиво на повреди оборудване.

Те също така са лесни за експлоатация, не изискват специални умения и всеки може да ги използва. Разбира се, трябва да се спазват базовите правила за безопасност, но те са актуални за всички крикове. Могат да се използват при различни условия, включително и при ниски температури (при условие че работната течност го позволява – има различни варианти). Има обаче и минуси. Хидравличният крик трябва да се съхранява вертикално, в противен случай работната течност може да изтече. Те изискват определена поддръжка; по-конкретно, за нормална работа трябва да се следи нивото на течността и понякога да се долива. Това отчасти неутрализира първия недостатък, но въпреки това нивото на течността може да спадне по различни причини дори при правилно съхранение. Някои видове могат да работят само с определена минимална височина и не са подходящи за автомобили с нисък клиренс. Също така трябва да се отбележи, че те са по-бавни от някои други видове крикове, тежат повече и са по-сложни за ремонт.

По този начин се оказва, че хидравличният крик невинаги ще бъде идеалният избор – както всички други видове, той има своите предимства и недостатъци.

Какви видове хидравлични крикове съществуват

А сега ще поговорим за основните видове хидравлични крикове – тези, които се избират най-често. Напомняме, че няма да обсъждаме промишлените модели с външно задвижване в тази статия.

Бутилкови крикове

От всички хидравлични крикове именно бутилковият е най-разпространен. От една страна, той има достатъчно проста конструкция, която е и компактна (в сравнение с други), и притежава голяма основа, осигуряваща добра стабилност. От друга страна, той може да вдига голямо тегло, като лимитът на някои модели е 90-100 тона. Външно напомня на бутилка, откъдето идва и името му. Трябва да се отбележи също, че класическият вариант на бутилковия хидравличен крик може да има различни модификации според сферата на приложение. Няма да разказваме за всяка от тях, но две си струва да бъдат споменати.

Първата има само един повдигащ шток – това е класическата разновидност. При другата штоковете са два, което разширява сферата на приложение и позволява използването на крика в хоризонтално положение. Впрочем, ако става дума единствено за нужда от вертикално повдигане на товар, втория тип изобщо не ви е нужен. Бутилковите хидравлични крикове често се използват за вдигане на автомобили, включително и в автосервизи, макар че за последните има по-удачни варианти. Принципът на работа не се различава от общия. За работна течност обикновено служат масла с нисък вискозитет, което е необходимо за ефективна работа.

По-горе споменахме за голямата основа, но всъщност зависи с какви крикове се прави сравнение – има видове (включително хидравлични), при които тя е още по-голяма. Поради тази причина в отделни случаи при монтирането на бутилковия крик могат да възникнат трудности на неравни повърхности, но те трябва да са наистина силно неравни. На практика това се среща рядко, затова може да се пренебрегне, освен ако не планирате да ползвате крика при особени условия. Трябва да се отбележи също, че на пазара има голямо разнообразие от бутилкови модели с различни характеристики, което позволява лесно да намерите подходящия за вас.

Крикове Тип „крокодил“ (подкатен)

Въпреки че бутилковите крикове се срещат в автосервизите, по-често там могат да се видят подкатните модели – крикове тип “крокодил”. За лична употреба (т.е. за носене в багажника) това не е най-добрият вариант, тъй като габаритите и цената му са по-високи, но за професионална дейност това е един от оптималните варианти. Принципът му на работа и отделните елементи са аналогични на тези при бутилковия крик, но тук штокът се движи хоризонтално. Тоест в този случай не самият той повдига товара – това прави платформата, върху която штокът оказва натиск чрез лост. Основата на криковете тип “Крокодил” е по-голяма и под нея са монтирани ролки (откъдето идва и името му). Такъв крик се мести лесно по повърхността, осигурява добър контакт и надеждно фиксира товара. Разбира се, ролките са способни да издържат на големи натоварвания.

Наличието на колела обаче е и минус, който сериозно ограничава сферата и местата на приложение на подкатния крик. Именно затова той се използва основно в автосервизи или гаражи, тъй като наличието на равна повърхност е задължително условие. Нещо повече – тя трябва да бъде не само равна, но и твърда. Ако се опитате да използвате такъв хидравличен крик на неравна повърхност, основата му може просто да се деформира заради вектора на натоварване.

Ромбичен крик

Използва се доста рядко, обикновено притежава ниска товароподемност, но същевременно има компактни размери. За сметка на това може да се използва там, където други типове не биха паснали. Със сигурност не може да се нарече универсален, но за повдигане на автомобил е напълно подходящ. Ромбичният хидравличен крик е евтин, компактен и ниският клиренс не е проблем за него, но при работа с него се изискват по-големи усилия, не се отличава със стабилност и е по-малко дълготраен. В общи линии този тип често се купува „за всеки случай“, за да стои в багажника. За постоянна експлоатация не е най-добрият избор, но за периодична употреба е подходящ.

Това не са всички типове хидравлични крикове – те са много повече, но тук споменахме само тези, които най-често се ползват именно за автомобили. В други сфери могат да се използват модели, които дори визуално нямат нищо общо с гореспоменатите, но както отбелязахме – те често изискват външно задвижване. Тоест те не са ръчни, но и товароподемността им е съвсем друга, значително по-висока от тази на автомобилните.

Характеристики на хидравличния крик

Независимо за каква цел избирате хидравличен крик и от какъв тип е той, има базови характеристики, които трябва да се вземат предвид. Това е важно, тъй като при неправилен подбор може да се окаже, че изобщо не можете да използвате крика. Да, възможно е и това, затова преди избора трябва добре да разбирате сферата на бъдещата му употреба. Нека преминем към характеристиките.

Товароподемност – най-важният и очевиден показател, който трябва напълно да съответства на вашата задача. И не просто да съответства, а да бъде с резерв. Относно резерва се казват различни неща – диапазонът е от 20 до 30%, но едно е ясно: нито един тип крик не бива да се използва на самия лимит на капацитета му, това може да го повреди. Като цяло резерв от 20-25% се счита за достатъчен, още повече че това не влияе съществено на цената. А когато става дума за хидравлични крикове и вдигане на автомобил, резервът може да бъде огромен, дори до няколко тона, дори при не най-скъпите бутилкови модели. Все пак вариантите са различни, така че винаги гледайте товароподемността.

Височина на повдигане – следващият показател, който указва до каква височина крикът може да вдигне товара. Тук има различни варианти, включително до метър и повече, но за автомобили такива стойности не са нужни. В този случай обикновено се сумират височината на пътния просвет и профилът на гумата – това ще бъде достатъчно при смяна на колело. Но ако е необходимо да се занимавате с ремонт на окачването, към тази стойност можете да прибавите около петнадесет сантиметра, иначе няма да е много комфортно за работа. Например бутилковите крикове вдигат товара средно на 45-50 сантиметра, което е повече от достатъчно.

Височина на подхват – мнозина подценяват този параметър, но той може да бъде критично важен. Параметърът указва минималното разстояние до повърхността, което позволява поставянето на крика. Казано по-просто, ако височината на подхват е по-голяма от разстоянието между земята и обекта, вие просто няма да можете да вкарате крика отдолу. В случая с автомобила трябва не просто да измерите просвета от прага, но и да предвидите височината на профила на джантата/гумата и да я извадите от първата стойност. Някои правят доста глупава грешка: изчисляват височината, купуват хидравличен крик, който съответства на този показател, но не отчитат, че при спукана гума пътният просвет намалява драстично.

Това са основните характеристики, на които трябва да обърнете внимание при избора на хидравличен крик. Неговото тегло и габарити нямат принципно значение, макар че ако ви трябва, за да го возите в колата, едва ли ще изберете нещо тежко и обемно. Често обаче няма и нужда от това, тъй като теглото и размерите на крика обикновено са свързани с неговата товароподемност, а при леките автомобили не е необходима чак толкова голяма мощ. Струва си да обърнете внимание и на петата (основата): тя не трябва да бъде тънка (среща се при евтините модели), в идеалния случай дебелината ѝ трябва да бъде от 4-5 милиметра нагоре. Ако е по-малко, използването на такъв крик може да бъде опасно. Също така долната повърхност на основата трябва да бъде рифелована (грапава) – само такава може да осигури нормално сцепление и няма да се изплъзне.

Помнете, че трябва понякога да проверявате нивото на работната течност и да съхранявате хидравличния крик правилно. Преобладаващата част от проблемите обикновено са свързани с недостиг на течност – например ако штокът се спуска сам или крикът не може да се вдигне до максимална височина (или изобщо не се вдига). Може да има и други проблеми, например с клапана, но това са специфични случаи, които често не могат да се отстранят за две минути. Относно поддръжката на хидравличния крик, смяната на маслото и т.н., препоръчваме да четете инструкцията: различните модели и видове могат да изискват различен подход, затова тук е най-добре да се ориентирате по препоръките на производителя.

Заключение

В обобщение, хидравличният крик е незаменим помощник както за професионалните механици, така и за обикновените шофьори, благодарение на своята ефективност и способност да повдига огромни товари с минимално физическо усилие. Изборът между бутилков, подкатен или ромбичен модел зависи изцяло от вашите специфични нужди, типа на автомобила и условията, при които ще се използва устройството. За да гарантирате дългия живот на инструмента и своята безопасност, винаги съобразявайте товароподемността с необходимия резерв, следете нивата на работната течност и съхранявайте крика според инструкциите на производителя. Правилно избраният и поддържан хидравличен крик е инвестиция, която носи сигурност и удобство при всяка ремонтна дейност.

The post Хидравличен крик за автомобил: как да изберем най-подходящия appeared first on Родопи Портал.

Посещението на кулата не само че ви дава възможност да се насладите на прекрасната природа, но и предлага уютна обстановка, в която можете да изпиете чаша топла напитка сред вековни дървета и свеж планински въздух.

Строителството на телевизионната кула на връх Снежанка започва през 1973 година и след пет години тя е завършена и въведена в експлоатация. С височина от 156 метра, кулата бързо става един от най-разпознаваемите символи на курортния комплекс Пампорово. С цилиндричната си форма и два пръстена, кулата е впечатляваща конструкция. Долният пръстен съдържа оборудването за пренос на телевизионен сигнал, докато горният предлага кафе-панорама с тераса, която разкрива невероятната 360-градусова гледка към планината.

Телевизионната кула „Снежанка“ е част от списъка на 100-те национални туристически обекта и е задължителна спирка за всеки, който посети региона. Не пропускайте възможността да се насладите на това уникално място!

The post Телевизионната кула Снежанка appeared first on Родопи Портал.

Природна Красота

Бачковският водопад е висок около 15 метра и хвърля водите си в различни посоки, образувайки малък приказен свят. Скалите под водопада, покрити с воден мъх, създават впечатляващ амфитеатър, който е различен от всичко наоколо. Местността около водопада е обявена за резерват и носи името Червената стена. Тук, малко по-нагоре от Бачково, се намира и Сливодолското падало – едно от най-високите водопади в Родопите.

Посещение на Водопадите

Пътеката към Бачковския водопад започва точно срещу Бачковския манастир, от другата страна на паркинга. На мястото е поставена информационна табелка, указваща близките забележителности. Пътеката е широка и проходима, без стръмни участъци, което я прави удобна за всички туристи.

След около 10 минути пеша, пътеката се разклонява, и тук трябва да се хване левият ръкав, който продължава покрай реката. От този момент до водопада остават само още 5 минути ходене.

Заключение

Бачковският водопад е не само природен феномен, но и идеално място за релаксация и наслада от красотата на Родопите. Съчетан с историческото значение на Бачковския манастир, той предлага уникално изживяване за всеки, който иска да избяга от забързаното ежедневие и да се потопи в магията на природата.

The post Бачковски водопад: Природно чудо в Родопите appeared first on Родопи Портал.

В сърцето на източните Родопи се издига величествен скален масив, който от хилядолетия пази тайните на древна цивилизация. Това е Перперикон – място, което в последните години придоби голяма популярност благодарение на археологическите проучвания, ръководени от професор Николай Овчаров. Но какво всъщност представлява Перперикон? Каква е неговата история и значение? В следващите редове ще се опитаме да разкрием завесата на тази древна загадка и да ви запознаем с един от най-значимите археологически обекти в България.

Перперикон е огромен скален масив в източните Родопите, за който се смята, че възниква преди около 8000 години. Каменният паметник се извисява на 15 км от Кърджали, близо до Перперишката река, от която се твърди, че древните хора са добивали злато. За първи път археологическият комплекс е описан от проф. Иван Велков през 1930 година, но мястото добива популярност вследствие на проучванията професор Николай Овчаров. Той е една от главните причини за популяризирането на Перперикон в медиите, а вследствие на това – засиленият туристически интерес към този култов комплекс. Мащабните разкопки водени от археолога разкриват Двореца, Акропола и други интересни места, непознати дотогава на обществтото. Стига се до там, че CNN отразява като събитие Перперикон в своите репортажи.

Николай Овчаров е доктор на историческите науки, старши научен сътрудник в Националния археологически институт с музей към БАН, където работи от 1981 година. Изнасял е лекции в университетите в Илинойс и Кълъмбъс (САЩ), както и в университета в Прага, Чехия. Член на Изследователския борд на Американския биографичен институт. Интересите на Николай Овчаров са в областта на древното изкуство, архитектура и епиграфика, проблемите на средновековната история, както и на морската история и археология.

Древните обитатели на тези земи вярвали от незапомнени времена в бога Слънце. Това е една от причините те да се установят на голямата скала, като основна причина за това е липсата на растителност и удобното местоположение, откъдето лесно може да се наблюдава всяка сутрин изгряващото слънце. Малко по-малко с развитието на уредите, усъвършенстването на сечивата, силно развивани през Бронзовата епоха, се давало възможност на хората да обработват камъка. Те започнали да изсичат различни култови ниши, светилища, гробници. Така Перперикон започнал да променя своя естествен облик. В някои от нишите са открити множество оброчни съдове, фугири, антични предмети, свързани с култа към бога Слънце.

Светилището развило своето значение и през късната Бронзова епоха. Големият разцвет се осъществил през XVIII-XII в. Пр.Хр. Това е периодът на развитие и на първата европейска цивилизация, в лицето на Крито-Микенската култура. Култовият комплекс се развил и придобил дренажна система за отвеждане на водата. Един от съдовете от този период впечатлява археолозите с изображенията на техния Бог и шест човешки фигури. Хората са оформени символично като цветя, техните глави са представени като малки Слънца. Малко по-малко култът към Слънцето се развива и през ранножелязната епоха, IX – VI в. Пр.Хр., се появяват и много други богове. Тракийската религия например е силно ориентирана към култа към Орфей и Дионис, а Перперикон се превръща в своебразен център на тези вярвания и обичаи.

През къснобронзовата епоха Перперикон се превърнал в грандиозно светилище. Много факти ни навеждат на мисълта, че точно в Перперикон се е намирало прочутото светилище на бог Дионис. В Античността проницалището (езическо светилище, където се прорицава) на Дионис било известно колкото оракула в Делфи, но все още няма неопровержими доказателства, че точно там се е намерило то.

Според легендите две съдбоносни пророчества били направени от олтара на Перперикон. Първото предопределило велики завоевания и слава на Александър Македонски, а второто, направено няколко века по-късно, предвещало властта и силата на първия римски император Гай Юлий Цезар Октавиан Август. Светоний описал знаковото посещение в светилището на бащата на бъдещия пръв владетел:

Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части в Свещената планина на Дионис, се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще стане господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето – знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар.

Олтарът на Дионис – археолозите твърдят, че в него са извършени най-малко две изключително съдбоносни за човечеството предсказания

През 2002 година е открита огромна зала без покрив, която отговаря на всички описания на храма на Дионис в античните текстове. В центъра й се намира величествен олтар с диаметър около 2 метра, висок около 3 метра. В олтара могат да се забележат множество издълбани ями, напълнени с парчета керамика. В подножието се откриват и фрагменти от по-малки глинени олтари. Очевидно залата не е имала покрив заради огнения пламък, по височината на който се е гадаело. Цялата околност и самият връх на Перперикон са покрити с хиляди скални изсичания във вид на корита, басейни, преливници. Всички тези олтари най-вероятно са се ползвали за жертвоприношения в чест на боговете. Гледката на монумента с хилядите малки олтари и каменни изсичания била внушителна. Функциите на Перперикон замират по времето на елинизма (IV – I в.пр.Хр.). През I в. Тракия е завладяна от Рим и Перперикон изживява истински ренесанс.

Перперикон се състои от четири части: мощна крепост – Акропол; Дворец-светилище, който е непосредствено под Акропола от югоизток; северно и южно подградие. По хълмовете са построени много храмове и постройки. Издълбани са широки улици, по които всеки посетител може да се разходи. Отстрани на всяка улица са запазени къщи, изсечени в самия камък. В източната част на Акропола е изсечена огромна Базилика. Базиликата най-вероятно е била древен храм, а по време на християнството се е превърнала в църква. От базиликата към вътрешността на Акропола води покрита колонада, портик, чиито колони са оцелели до днес. От данните на античните и средновековните автори е известно, че подобни портици са строени само в големите градове и значителните култови комплекси. На този етап от проучванията са открити две порти на Акропола. Едната е от запад и се пази от мощен правоъгълен бастион. Другата бе разкопана от юг през 2002 г. Нейното предназначение е особено важно, защото води към внушителния Дворец-светилище.

Внушителните размери на двореца в Перперикон и особеното му устройство, доказват, че е имал и религиозно предназначение, и дават основание на изследователите да смятат, че това е прорицалището и прочутото светилище на древногръцкия бог Дионис. Същото, което учените от години търсят на различни места в Родопите.

Дворецът най-вероятно бил храмов комплекс, посветен на бог Дионис. Той е разположен на седем етажа, като в центъра му се намира тридесетметрова церемониална зала, която най-вероятно служела за извършване на ритуали и обреди. Друг забележителен обект в Двореца е масивен каменен трон с поставка за краката и облегалки за ръцете. Под тухления под на всяко помещение има хиляди канали за оттичане на дъждовната вода – нещо, което ни подсказва, че била създадена една блестяща за времето си канализационна система. Дворецът е заобиколен с огромна крепостна стена, която е свързана с Акропола са и заедно оформят уникален ансамбъл.
Перперикон е един уникален комплекс, посветен на култа към бога Слънце. Той е символ на една от най-ранните култури по нашите земи. Там се е зародила религията, която била в основата на развитието на културата, архитектурата и знанията. Откриването на Перперикон е нещо, което освен морална, би могло да носи и материална полза за българската държава, стига да бъде представено по достоен начин пред света.

Източните Родопи, недалече от град Кърджали, в местността Перперек, са открити руините на цял тракийски град

Името Перперикон (Хиперперакион) е известно от средновековни текстове като обозначене и на епископията, и на крепостта, която се намира на най-високата тераса на възвишението. От нея е запазена висока осмостенна кула, която се издига величествено над цялата околност.

Но онова, което със своето отминало великолепие вълнува въображението по неповторим начин, е врязаният в скалния масив г-образен дворец, дълъг 80 м и широк 30 м. Той представлява сложен архитектурен комплекс от стълбища, коридори и зали. В средата се намира тронната зала с останки от каменен трон. До този дворец, върху най-високата тераса на хълма, археолозите са проучили друга подобна сграда, чието предназначение ще стане ясно след пълното и изследване.
Внушителните размери на двореца в Перперикон и особеното му устройство, доказват, че е имал и религиозно предназначение, и дават основание на изследователите да смятат, че това епрорицалището и прочутото светилище на древногръцкия бог Дионис. Същото, което учените от години търсят на различни места в Родопите.
Според легендите в него живеела прорицателка, която при посещението на Александър Македонски му предсказала, че ще създаде огромна империя. Точно такова пророчество получил няколко столетия след това, но за своя син, бащата на бъдещия римски императорОктавиан Август.

Първите разкопки на Перперикон са направени от Стамен Михайлов и Иван Балкански. През последните десетина години проучването на Николай Овчаров продължава, който установява, че по полегатите склонове на хълма също има врязани в скалата, макар и по-малки, постройки. Въз основа на проучванията и находките той изгражда тезата си, че тук още в къснатабронзова епоха (XIV-XI в. пр. Хр.) е процъфтявал тракийски град към светилището на бога Дионис.
Градът възникнал върху по-ранно поселение и скално светилище, преживявал периоди на разцвет и злощастия и просъществувал до XIV в.

Перперикон е бил построен преди повече от 3500 години. Той е бил най-старата столица на траките. Предполага се, че това е прочутото в древността светилище на Дионис на тракийското племе сатри, чийто жречески род били бесите.
Перперикон/Хиперперакион, Перперакион/ се намира в Източните Родопи, на 15 км североизточно от днешния гр. Кърджали. Самият Перперикон се извисява на скален връх с кота 470 м. В подножието му се намира с. Горна крепост. Край него тече златоносната река Перперешка, оформила плодородна долина с дължина около 10 км и широчина 3-4 км. Удобната речна долина е създала великолепни условия за живот от дълбока древност. По тази причина тя е осеяна с десетки археологически обекти от различни епохи, чиито естествен център се явява Перперикон. Съвсем наблизо р. Перперешка се влива в яз. “Студен кладенец”, построен по коритото на р. Арда. По поречието на реката са разположени археологически обекти от различни епохи, подредени около естествения център Перперикон. Същинското значение на Перперикон става ясно на археолозите едва през 2000 г., когато е разчистена изсечената в скалата в южното подножие на хълма храмова улица.

• Перперикон се състои от четири основни части, представляващи съвършена композиция от новокаменната епоха:
  Мощна крепостна стена.
• Акропол- изграден от огромни каменни блокове, разположен в най- високата част на хълма.
• Дворец- изсечен в скалите и заемащ площ от 10 000 кв. м. , който се състои от ансамблов комплекс – сгради с Т-образна форма на 3-4 и повече етажа.
• Северно и южно предградия- представляващи малки улички в скалите, жилищни сгради и храмове.

В Перперикон се е добивало злато. Рудниците са били разработени в последните векове на старата ера. Името на свещения град е от византийската епоха. В пълния си вид то е Хиперперакион, но древните го съкращават на Перперикон. В 1082 г византийският император Алексий Комнин провежда важна парична реформа. Отсечена е монета с ново име – “перпера”, дошла от тук.
В подножието на Перперикон е открит бронзов нагръден кръст – реликварий. Тези предмети носят името “палестински кръстове”, защото са носени от Светите места. В бронзовият кръст са открити дребни частици от дърво, за които се вярва, че са от Христовия кръст. Според преданието кръстът, върху който е бил разпънат Христос е разкопан в началото на IV в и се пазел в Константинопол.
В България са открити два подобни реликвария. На 1 декември 2002 г. реликвата бе положена в дървено ковчеже и пренесена в кърджалийската църква “Успение на Света Богородица”.

Източните Родопи били завладяни от българската държава след въстанието на братята Асен и Петър. По време на войните между цар Калоян и рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, източният дял на планината е бил главна база на българите. През 1246 г на власт дошъл малолетния Михаил Асен, но управлява неговата майка Ирина. Дъщеря на византийския император, тя без война върнала южните земи.

В 1254 г възмъжалият цар с голяма войска подчинил територията край р. Марица и Родопите. След години българите били принудени да се изтеглят на север. През 1343 г. цар Иван Александър завзел Пловдивска област и Източните Родопи. В Перперикон бил назначен архонт. До него било отправено писмо, скрепено с единствения оцелял през вековете златен печат на Иван Александър, намерено на Перперикон.

След нашествието на турците крепоста била разрушена. Християнското население продължило да живее в подножието на Перперикон до XVII век. Засилената турска колонизация и масовото изселване на местното население променил етническия облик на района едва в XVIII – XIX в.

Перперикон е археологически комплекс, състоящ се от голямо мегалитно светилище, свещен град и крепост. Предполага се, че това е прочутото в древността светилище на Дионис на тракийското племе сатри, чийто жречески род били бесите.
Перперикон се намира в Източните Родопи, на 15 км североизточно от днешния гр. Кърджали, на скален връх с кота 470 м. В подножието му се намира село Горна крепост, край което тече Перперишката река, вливаща се наблизо в язовир “Студен кладенец”. По поречието на реката са разположени археологически обекти от различни епохи, подредени около естествения център Перперикон.

• Перперикон се състои от четири основоопределящи части, представляващи съвършена композиция от новокаменната епоха:
  Мощна крепостна стена.
• Акропол- изграден от огромни каменни блокове, разположен в най- високата част на хълма.
• Дворец- изсечен в скалите и заемащ площ от 10 000 кв. м.
• Северно и южно предградия- представляващи малки улички в скалите, жилищни сгради и храмове.

Според данни от последните археологически проучвания най-ранните следи от живот са от късната новокаменна епоха, края на VI – началото на V в. пр. Хр. Тогава хората не са могли да обработват скалите с примитивните си оръдия на труда. По тази причина фрагментите от неолитна керамика се откриват върху повърхността на канарите, отложени в естествени пукнатини. Името, според проф. Александър Фол, е от бога на камъка Пер. Следващият установен исторически период е каменно – медната епоха, енеолита, и по-точно нейният финал в края на V и началото на IV в. пр. Хр. От това време вече със сигурност може да се определят грубо изсечени в скалите ями с натрошена култова керамика. Развитието на скалния комплекс продължава и през бронзовата епоха. Вече определено може да се твърди, че в нейната късна фаза, XVIII – XII в. пр. Хр., Перперикон преживява първия си голям разцвет. Това е епохата на крито – микенската цивилизация, на Троя и Микена. През XIII – XIV в. от н.е. крепостта е областен център и епископско средище във

Византия

След 1346 г. крепостите в Източните Родопи са унищожени и повече не се възстановяват.
Многобройните находки находки дават оснжвание да се изкаже хипотезата, че точно на Перперикон се е намирало търсеното от цяло столетие прочуто в античността прорицалище на бог Дионис. Върху специален олтар се извършвал винено – огнен обряд и според височината на пламъците се съдело за силата на предсказанието. Едно от главните сведения, визиращо родопското светилище на Дионис е на римския историк Светоний Транквил. В съчинението си “Животът на дванадесетте цезари“ той описва прорицанието, дадено на бащата на първия римски император Октавиан Август, че синът му ще бъде господар на целия свят, като знамението за това били високо лумнали пламъци при принасянето на жертва върху олтара. При описанието на похода на Ксеркс срещу елините през 480 г. пр.Хр. Херодот също споменава за прорицалището на Дионис, което “…се намирало на висок връх в планината. С прорицанията в светилището се занимавали бесите; жрица давала предсказания точно както в Делфи, няма нищо различно.”. Херодот никога не е посещавал вътрешността на Тракия и често дава неточни географски обозначения. В случая той отбелязва, че храмът се намирал зад заснежените планини и на висок връх. Оттук в съвременната наука заляга становището, че светилището е било във високите дялове на Западните Родопи. Малцина се бяха замисляли върху факта, че от Бяло море се вижда високия хребет на Южните Родопи – т.нар. Гюмюрджински Снежник. Зад него са ниските и удобни за живот части на Средните и Източните Родопи, наситени с много богати археологически паметници от различни епохи. А сред тях несъмнено изпъква свещения скален град Перперикон, най-големият мегалит на Балканите и в Европа.

Заключение

Перперикон е уникален археологически обект, който разкрива много за древната история и култура на нашите земи. От древно светилище, посветено на култа към Слънцето, той се превръща във важен център на тракийската религия и култура. Благодарение на усилията на археолози като Николай Овчаров, Перперикон продължава да бъде изследван и да разкрива нови тайни за своето богато минало. Посещението на този древен комплекс е не само пътуване назад във времето, но и възможност да се докоснем до корените на нашата цивилизация.

The post Перперикон – древен храм и култов комплекс appeared first on Родопи Портал.

Средновековието е период на значителни промени и трансформации в историята на Родопите. Приемането на християнството, смесването на различни етнически групи и борбата за политическо надмощие между България и Византия оказват влияние върху развитието на региона. Въпреки оскъдните исторически извори, свидетелствата за този период, като крепости и водохранилища, разкриват интересни факти за живота и културата на населението в Родопите през Средновековието.

Приемането на християнството променя коренно живота на планинското населние. Новата религия се утвърждава в една разнородна етническа среда. Късноантичното население на планината -предимно романизирани траки се смесват с прииждащите от север нови племена. Близостта до столицата прави района особено важен и той е спорен за България и Византия почти през цялото Средновмековие. Независимо от факта, че политическата власт на Византия е трайна , в тази част на планината протичат етнически и културни процеси, които оформят едно население, за което византийският хронист Георги Акрополит пише ” Жителите на Ахридос, които бяха българи, понасяха тежко чуждото иго и на драго сърце преминаваха на страната на своите единоплеменници…”.

Известните извори за средновековната история на Източните Родопи са изключително оскъдни и са свързани предимно с военни дейстивия. От тях знаем имената на няколко крепости в Ахридско, а именно Ефрем, Мнеакос, Устра, Патмос, Кривус и Хиперперакион. Разглежданите територии били част от голямата административна единица с център Филипопол. В 1198 г. тази голяма тема се разделя и Ахридос е обособена като самостоятелна тема със свой управител. Започва засиленото строителство на крепости, които са разположени по удобните речни долини, осигуряващи възможност за придвижване на големи групи хора.
Проучванията през последните години и особено разкриването на административния център в подножието на Перперикон и огромното количество оловни печати от него позволяват да се предположи, че преди административната реформа от края на ХІІ в.средното течение на р. Арда е организирана като територия със специален статут – т.н. василикат, т.е. област пряко принадлежаща на императора,от която той дава дарения на свои висши подчинени. В подкрепа на тази теза е фактът, че ктиторът на манастира “Св. Богородица Спелиотиса” /Бачковския манастир/ Григорий Бакуриани дарява на обителта две села в Ахридско, които получил от императора.

Големите средновековни крепости са наричани от византийските автори “полихниони” т.е. малки градчета. Това наименование е обяснимо, поради факта, че те са укрепени места, където населението от района намира убежище по време на военни конфликти.В тях е бил разположен малък гарнизон, който поддържал фортификационните съоръжения и се грижел за запасите от храни и вода. Когато мирът се заменял с война и неприятелят наближавал цялото население заедно със стадата се прибирало зад крепостните стени, а селяните ставали войници и пазели челяд и имущество.
Проблемът с осигуряването на питейна вода по време на обсада и война бил особено важен . Ето защо в
крепостите били изграждани специални водохранилища – щерни, част които са добре запазени и днес.

И днес могат да бъдат видяни руините на крепостите Мнеакос, край с. Широко поле, Устра, край с. Устрен, община Джебел, Ефрем,срещу с.Студен кладенец, община Крумовград, край с.Воденичарско,община Джебел, край с. Башево, община Ардино,.Изключително добре запазени са крепостите край с. Гугутка и Рогозино, община Ивайловград, както и край с. Сърнак и Кран, община Крумовград.Една част от тях са охранявали пътищата през планината, а други за имали важната задача да пазят златните и сребърни рудници, които са важен суровинен източник за императорската хазна. Такава е била крепостта край рудник “Звездел”, свързана с богатото на злато находище край с.Седефче, както и крепостта Перперикон.

В началото на ХІІІ в. в годините 1204-1207 Източните родопи се превръщат главна арена на военните действия между Българската държава и създадената след разгрома на Византия Латинска империя. В лятото на 1206 г. подложената на загуби кръстоносна войска успява да се мобилизира и да предприеме поход срещу българската войска, предвождана от цар Калоян. познавайки добре планината и пътищата в нея Калоян ги подмамва навътре в Родопите и се измъква от преследващите го рицари. Хронистът Жофруа дьо Вилардуен , велик маршал, разказва, че кръстоносците продължили по долината на р. Арда и достигнали до богата и красива долина, над която се издигал замъкът Моняк/Мнеакос/. Тук те се установили на лагер, а един отряд воден от самия Вилардуен поел на запад към Естенмарк/ Станимахос,Асеновград/ в помощ на обсадения там Рение дьо Три. От него те разбрали вестта за гибелта на император Балдуин. Върнали се обратно под Моняк и тук направили баронски съвет и избрали Анри за глава на Латинската империя.
През есента на 1207 г. цар Калоян е в разгара на подготовката на окончателната офанзива срещу кръстоносците. През м.септември , подмамен от разказите за богатствата на селищата в Ахридос, навътре в Родопите навлиза през прохода Маказа Солунския владетел Бонифаций Монфератски. На връщане му е устроена засада от планинските жители , в която Бонифаций загубва живота си. Главата му е отрязана и е изпратена на цар Калоян.

Източните Родопи са част от българската държава по време на блестящото управление на цар Иван Асен ІІ/1218-1241 г./, но наследниците му бърза загубват южните територии. В 1254 г. цар Михаил ІІ Асен, синът му от византийката Ирина, предприема поход за отвоюването на Ахридос. ой успява да присъедини всички крепости , с изключение на Мнеакос, която била непристъпна и със силен гарнизон.

Следва мирен период, оказал се последния период на благоденствие за Балканите. Избухналата във Византия Гражданска война превръщат Източните Родопи в територия на непосредствени военни действия . В 1343 г.във войната се включва и цар Иван Александър, който праща експедиция за завоюването на Ахридос. Превзет е Перперикон, където е назначен царски архонт, но скоро крепостта е завзета от Йоан Кантакузин, чиито съюзници наемниците на Умур често извършвали грабителски походи. след гибелта на Момчил бил извършен набег в Ахрида, при който били опожарени градовете. След тази акция животът в областта претърпял сериозни промени. Укрепените центрове били унищожени, манастирите и селищата – ограбени. Мнозина били отвлечени в робство. След падането на Димотика и превръщането и в столица на новата държава в 1362 г. започва окончателното завземане на планината.
В последвалите години се извършва засилена турска колонизация, която заедно с асимилацията на местното население довежда до сериозна промяна в етническата и религиозна характеристика на Родопското население.

The post Културно-историческото наследство на Родопите през средновековието appeared first on Родопи Портал.

Родопите, тази величествена планина, е не само природна забележителност, но и място, където е било съсредоточено тракийското културно наследство. Сред многобройните свидетелства за присъствието на траките в този регион са долмените и скалните гробници, които разкриват много за техния начин на живот, вярвания и строителни умения. Тези забележителности са не само ценни исторически обекти, но и символи на свободолюбивия дух на траките, който е отеквал в тези земи хилядолетия назад.

” Тракийският народ след индийския е най-голям от всички народи. Ако той се управляваше от един господар и беше единодушен, той би бил , по мое мнение, непобедим и много по-силен от всички народи. Но това е невъзможно и надали може да стане някога; и затова са слаби.Траките носят мого имена, всяко племе според страната си; но всички имат приблизително еднакви обичаи във всяко отношение…”. така най-общо описва траките в V в. пр. Хр. бащата на историята Херодот.

Разказвайки за похода на Дарий срещу скитите той казва”… От тука Дарий стигнал до друга река на име Артеск, която тече през земите на одрисите. Когато дошъл при нея направил следното: показал едно място на войската и заповядал, всеки войник, преминавайки, да хвърли там камък…”. по-нататък Херодот разказва, че всички тракийски племена, през чиито земи минал Ксеркс, били подчинени и принудени да му сътрудничат срещу Елада. Само сатрите, които не били покорени още от никого,живеели във високи планини, покрити с разнообразни гори и сняг и били много войнствени. ” Те владеят прорицалището на Диониса,което се намира на най-високата планина; като прорицатели на светилището служат бесите, едно племе от сатрите; има жрица която дава отговорите, както в Делфи; друго нещо особено тука няма.”

Краят на бронзовата и началото на желязната епоха са времето на залеза на великолепната крито-микенска култура, загинала от дорийците, носителите на желязото, които дошли от север. Проучванията в Източните Родопи показват, че селищата в началото на І хил.пр.Хр. стават по-многобройни, появяват се и първите укрепени населени места – крепостта до с.Иванци и до с.Вишеград. Безспорно най-интересните паметници от тази епоха и характерни изключително за източната част на планината са мегалитите/ от гръцки мегалос -голям и литос – камък /. С това име се обединяват различн по фунции и предназначение паметници изсечени в скалите или изградени от големи каменни блокове – скални светилища, ниши, гробници, долменни некрополи, шарапани и др. Как са се наричали хората, които са изградили тези съоръжения е трудно да се каже със сигурност, от писмените извори е известно, че в Родопите са живяли сатрите, бесите, диите, които били мечоносци.

Скалните ниши са трапецовидни отвори ,изсечени в отвесните стени на изявени сомостоятелни скали или скални масиви, предимно върху аогрените от слънцето страни. известни са над 1500 ниши, организирани в над 130 групи.в археологическата книжнина все още няма единно мнение за тяхната функция, но изследователите приемат, че са свързани както с култа съм мъртвите, така и със соларния култ.Много често в непосредствена близост до тях , в основата на скалите се откриват изсечени жертвеници, което показва извършването на ритуални действия . Най-многобройни са ншите в района на с.Странджево, община Крумовград, с.Дъждовница, община Кърджали,с.Ненково, община кърджали, с.Лисиците, община Кърджали, местността Орлови скали край гр.Ардино, с. Женда, община Черноочене.

Регистрираните долменни некрополи в района на с.Черничево, община Крумовград и с.Железино и с.Пелевун , общна Ивайловград са синхронни на откритите в Северна Гърция.Те са с по-малки размери и по-опростен план от долмените в Сакар и североизточните части на Родопите и се отнасят към втората фаза на ранната желязна епоха.

Скалните гробници са паметници изключително характерни за Източните Родопи. Известни са над 40, с различни размери и планировка. достъпни за посещение са гробниците край гр. Момчилград,край мах. Гъсак на с. Биволяне, край мах.Веслец на с.Бенковски, общ.Кирково, край с. Овчево, община Джебел.

Безспорно най-монументална е гробницата край мах.Вежница на с.Татул, община Момчилград. Скалата там е с форма на пресечена пирамида и е допълнително обработвана. Изсечени са стъпала и площадки, които водят към върха,на който е врязана трапецовидно гробна камера и към полукръгла куполовидна ниша, в основото но която е оформена друга гробна камера. Върху скалата, в основата на скалната пирамида са оформяни стъпала, водещи до други площадки. върху една от тях се е намирал кръгъл олтар, старателно оформен от глина, с богата врязяня и щампована украса. Това е категорично доказателство, че гробницата е била част от светилище, с голяма продължителност на живот. В него са извършвани както ритуални действия, така и астрономиически наблюдения на големите небесни тела.

Интерес представлява и светилището край мах.Гъсак на с. Биволяне, обкщина Момчилград. Пътят към него е белязан от скали с изсечени ниши и едноделни или двуделни басейни – жертвеници.Разположено е на платовиден скален връх, доминиращ над околността, заобиколен от три страни от речна долина. В различните части са разположени жертвеници, с преливащи един в друг басейни, изсечени в скалите помещения, оформящи многоделни сгради, все още не е изяснено предназначението на старателно оформеният сектор от кръг с приблизителен диаметър 10 м., с вписани окръжности и разполовяващи ги радиуси.
Най-значителният мегалитен паметник е свещеният град Перперикон, край с. Горна крепост община Кърджали / за него в раздел Перперикон/.

Уникалната пещера-утроба е най-добрият пример за соларно-хтоничната идея на тракийската религия.Човешката ръка е дооформила естествената скална каверна, като й е предала съответната форма, а в дъното е изсеченият олтар, до който достига слънчевият лъч в дните на пролетното равноденствие, олицетворяващ свещения брак между земята майка и богът -Слънце, гарантиращ възраждането но природата.

Родопските траки били известни сред своите съвременници с изключително добрите си умения на рудари.За това сведетелствуват запазените и до днес галерии, прокопани в плътните скали срай с. Стремци, община Кърджали, с дължина няколко стотици метри, с вентилационни шахти и комини. Могат да бъдат видяни и галериите край с. Овчари, община Крумовград и край с. Седефче, община Момчилград. Добитите благородни метали – злато и сребро, както и прочутото тракийско вино били търгувани с градовете-колонии по Егейския бряг, за което съдим по многобройните колективни находки, сред които преобладават тези на град Маронея.
Появата на укрепени селища – крепости в Източните Родопи следва да се свърже с македонската експанзия в Тракия започнала с Филип ІІ след 351 г. довела до победа над Одриското царство към 339 г. Вероятно тогава е изградено укреплението на селището в местността “Харман кая” край с. Вишеград, както и на светилището край мах. Вежница на с. Татул. В 335 г. Александър Велики извършва нов поход в Тракия. След смъртта на Александър в 323 г.огромната му империя се разпаднала , а териториите били поделени между бившите му военачалници- Тракия била дадена на Лизимах. Междуособиците между диадохите променят ситуацията в Тракия, , а през ІІ – І в. пр.Хр. икономическия живот в Източните родопи се свързва тясно с градовете по Егейския бряг – Тасос, Абдера и Маронея.

След римската експанзия на Балканите тракийските земи станали преки съседи на могъщата държава. Тя провеждала последователна политика на подчиняване на нови територии. Управителите на Македония провеждали походи и военни действия срещу тракийските племена. Така през 59 пр.Хр. Гай Октавий, бащата на Октавиан Август провел при частичен успех кампания срещу бесите. През 28 г.пр.Хр. с бесите воювал и Марк Лициний Крас, който за да ги принуди към покорство им отнел прочутото светилище на Дионис и го предал на съюзниците си одриси. през 15 г. пр. Хр. в Тракия избухнало голямото въстание на бесите, които били предвождани от Вологес, Дионисов жрец. Въстанието придобило значителни размери и едва в 11 г.проконсулът на Македония Луций Пизон успял да сломи съпротивата на едно от най-могъщите тракийски племена. Избухналото в 21 г. въстание на одриси, дии и койлалети било последен опит за съпротива срещу римската власт в Тракия. След смъртта на последния тракийски цар Реметалк самостоятелността на тракийското царство била ликвидирана, а в 45 г. Тракия била превърната в римска провинция.
Близостта до най-значителния градски център Филипопол на север и градовете по Егейския бряг Траянопол, Маронея и др. на юг, както и на Адрианопол и Плотинопол на изток превръщат Издточните родопи във важен район. По долината на р. Арда минавал един от второстепенните пътища, свързващ Адрианопол и Филипопол. Заедно с това районът не се повлиял сериозно от новия обществен ред и останал извън урбанизационните процеси. Запазили се селските общини, а броят на поземлените владения – вили е малък. До сега е известен и само един епиграфски паметник , показващ заселване на римски ветеран – надгробие от района на с. Фотиново.

Проучванията на римската култура в района показват устойчивост на селищната система. Продължава функционирането и на многобройните светилища – сега, обаче, се появяват многобройните бронзови статуйки на Тракийския конник, които със своята примитивна изработка са дело на ателиета към самите светилища. В бита на населението сравнително слабо навлизат предметите на новите производствени центрове – предимно еднотипни керамични съдове и накити. Стъклените и бронзови съдове са изключителна рядкост. Следва да се отбележат богатите могилни погребения в района на с. Пчеларово с бронзови патери, касероле и кана, италийски внос от І-ІІ в., както и погребението с трупоизгаряне от с. Крилатица от І в. Тук вероятно е погребан местен тракийски аристократ, чиято резиденция се е намирала в м.”Папазлъка” край с. Фотиново. Откритият в гроба бронзов канделабър е един от шедьоврите на ранноримското приложно изкуство.

Откритата край Кърджали вила е т типа на селските – тя е била център на поземлено владение. Един друг тип – крайградска вила е “Армира” край Ивайловград. Тя заема площ от 978 кв.м., а заедно със стопанската част-1152 кв.м. Построена е в традициите н еленистическото перистилно жилище, с голям брой помещения , организирани около широк имплувиум/басейн/.начителна част от помещенията и банята са отоплявани чрез подово отопление на хипокаустна система. Вилата е неколкократно преустройвана. Стените са били покрити с мраморни облицовки – пана с растителна декорация са били разделени от профилирани пиластри, носещи капители в коринтски стил. Инплувиумът е покрит с мраморни плочи, елегантен ажурен парапет поддържан от херми го е обикалял по периметъра. Мраморната декорация е изработена от майстори от Афродизиската скулптурна школа в средата на ІІ в., а суровината е добивана в кариера непосредствено до вилата. подовете на перистила и на шест от помещенията са били покрити с мозайка, със запазена площ 260 кв.м. мозайката в помещение 10 е полихромна/ многоцветна/ и представя митовете за Артемида иАктеон, Дионис и Ариадна, театрални маски, както и портрет на собственика и двете му деца. След дълъг и богат живот вилата има трагичен край. Тя е ограбена и опожарена по време на драматичните събития в 376-378 г., когато готите достигат до Адрианопол. В битката край града загива и император Валент.

Съществено влияние върху стопанския и обществен живот в Източните Родопи окозват варварските нашествия от втората половина на ІV в. Унищожени са основните центрове на стопанския живот. Преместването на столицата от Рим в Константинопол в 330 г. превръща тази територия в непосредствен хинтерланд на новата столица.Многобройните варварски нападения налагат изграждането на мощна укрепитерна система на юг то Дунавския бряг, която е завършена по времето на император Юстиниан Велики/527-565/. Родопите са включени в третата преградна линия пред Константинопол. С това ново строителство се свързва изграждането на крепостите при с.Воденичарско,община Джебел, с. Вишеград, община Кърджали и др. Крепостите са с малка площ, заемат стратегически върхове по долините на реките, по които са минавали основните пътни артерии през планината.
Периодът ІV – VІ в. или ранновизантийската епоха е времето, когато християнството от преследвана религия се превръща в равноправна след 313 г. и в господствуваща религия след Константин Велики. Започва нейното налагане сред езическите племена, населявали империята.Планинските беси ревниво пазели своята самобитност и религия. В самия край на ІV в. епископ Никета Ремесиански извършил мисия сред тях, за да ги превърне в последователи на Христа. В житието му, написано от Павлин Нолански, е описана яростната съпротива срещу новата религия. Църквата и държавата се нуждаели от центрове за утвърждаване и развитие на християнството. Това били новопостроените християнски храмове. много често те са изграждани върху старите езически светилища, традиционните религиозни места. Такива са случаите край с. Лимец и с. Ручей, община Крумовград, мах.Вежница на с. Татул, мах. Аджиолук на същото село. На мястото на старо езическо светилище е построена и укрепената епископия край устието на р. Боровица. Извършените през последните години разкопки показаха, че на стратегическия хълм на водослива на Боровица и Арда в началото на V в. е изградена крепост, следваща очертанията на скалистото плато. централбно място в укрепената площ заема ансамбъл от две сгради – трикорабна триапсидна църква със значителни размери и долепена от север сграда- вероятно жилище на епископа. Тук вероятно е резидирал един от епископите, подчинени на Филипополския митрополит.Разположението на епископията е позволявало тя да бъде център за разпространението на християнството на запад по Арда към сърцето на Родопите и на изток по нейното течение.Църковният център е обусловил и интензивната населеност на близкия район – на около 1 км. западно от крепостта е функционирал некропол, който показва смесица от езически и християнски елементи на погребалния обичай, а северозападно от нея се намира сграда и още един некропол.

Заключение

Долмените и скалните гробници в Родопите са важно свидетелство за тракийското присъствие и културно наследство в региона. Тези паметници не само разкриват информация за погребалните практики и архитектурните умения на траките, но и символизират техния свободолюбив дух. Посещението на тези обекти е възможност да се докоснем до древната история и да усетим силата на тракийската култура, която е оставила своя отпечатък върху българската земя.

The post Тракийското наследство в Родопите: свидетелства за свободен дух appeared first on Родопи Портал.

Река Арда е най-голямата родопска река и един от най-големите притоци на Марица. Площта на водосборната й област до границата възлиза на 5201 км2. Тя извира от Ардин връх, тече през дълбока долина до турско-българската граница и се влива в Марица на турска територия при гр. Одрин. Границите на водосборната й област в общи линии се определят с географските координати от 41°10′ до 41°50′ с. ш. и от 24°30′ до 26°30′ и. д.  Дължината на р. Арда до границата възлиза на 241 км. Въпреки ясно изразения си планински характер р. Арда има малък среден наклон – 5,8 ‰ > и сравнително голям коефициент на извитост – 1,9. Гъстотата на речната мрежа е 1,32 км/км2. В Арда се вливат към 25 притока, по-важни от които са: Върбица с площ на водосборната област 1203 км2 с една дължина от 98 км, Крумовица – площ 671 км2, дълга 58 км и др. Средният наклон за притоците на Арда е в границите между 11 ‰ (р. Върбица) и 78 ‰ (р. Черешовска). Гъстотата на речната мрежа варира между 0,71 км/км2 (р. Кулиджийска) и 3,41 км/км2 (р. Уваджик), като само 3 реки притежават гъстота под единица, 14 реки над единица и останалите между 2 и 3. Коефициентът на извитост варира между 1,2 (р. Малка река) и 2,40 (р. Върбица).

Релеф на поречие Арда

Поречието на р. Арда заема източния дял на Родопите. Тук планината постепенно се снишава от запад към изток, като р. Арда със своите притоци се провира между две главни водоразделни вериги: едната – северната, наречена Североизточни Родопи, която започва от в. Г. Перелик (2191 м) и разделя поречието на р. Арда от това на р. Марица. Другата – южната верига, наричана Югоизточни Родопи, започва също с в. Г. Перелик. В крайната източна част между Крумовград и Ивайловград се разстила едно междинно разклонение, което започва от кота 702 м и отделя поречието на р. Арда от това на Бяла река.

Източните Родопи представляват силно разчленена и разнообразна планинска земя. По това те се различават от Западните Родопи, които са средно високи планини. Източните Родопи са ниски: в тях височини над 2000 м се срещат само в западната им възлова част – връх Перелик, а на изток височините се снишават, като в Одринската низина достигат до 100—200 м. Поречието на р. Арда между водоразделите е изпълнено с множество ридове и купенообразни височини, които имат най-различни посоки и положения помежду си. Ардинската долина и изобщо Източните Родопи като силно и сложно разчленена планина има по реките доста долинни разширения във форма на котловини. Такива са: в началото на Арда котловината на с. Смолян, после твърде голямата Кърджалийска котловина, на изток от нея е Широко поле, а още по-нататък се редуват още няколко незначителни котловини. По р. Върбица по-важни котловини са: Златоградската, Кириленската, Кирковската, а северно от нея е Момчилградската. По Крумовица (Бургасдере) по-значителна е Крумовската котловина.

Залесеност на поречие Арда

Поречието на р. Арда е било едно от най-добре залесените поречия в цяла България. Обаче вследствие безплановото им използуване в миналото и безогледната им експлоатация голяма част от горите са изсечени, поради което днес обширни площи са обезлесени или покрити със слаби закелавели гори

Общо в поречието 2170 км2 са заети от нискостеблени и иглолистни гори, което представлява около 40% от цялата площ на водосборната област. Доминиращо влияние имат нискостеблените гори. Иглолистните гори са съсредоточени в югоизточните части на Централните Родопи, докато нискостеблените гори са разпръснати в останалата част на поречието, главно в граничните райони и долното течение на р. Арда.

Горното течение на р. Арда е сравнително слабо залесено – едва 35% до гр. Рудозем. Тук преобладават иглолистните гори и отчасти нискостеблените.

Най-слабо залесена е р. Арда в средното течение, където има само отделни малки закелавели горички. Изключение прави южната гранична ивица с ширина между 5 и 10 км, където горното течение на притоците Върбица и Крумовица, водещи началото си от склоновете на Южните Родопи, е заето от гъсти нискостеблени гори. След вливането в Арда на малката с меридионална посока река Кулиджийска, която служи за естествена граница между незалесените и залесените части на, поречието, нискостеблените гори имат широко разпространение, като процентната залесеност достига 70 %. Този си характер поречието запазва до самата граница, т. е. до напускането от р. Арда на българска територия.

Долина и корито на Арда

Река Арда води началото си от северното подножие на Ардин връх 1730 м. Тя няма голям извор, а се образува от събирането на няколко дерета. Самото й начало представлява планински поток, течащ между гористи склонове с голям, наклон. В най-горната си част Арда е врязана дълбоко в долината със стръмни склонове (наклон 30°—35°). Надлъжният наклон в горното течение е много голям – около 189 ‰, но след това бързо намалява и към Рудозем е вече 8 ‰.

От с. Арда реката тече в изразителна долина със стръмни склонове с наклон до 40° и широчина на долината 100—150 м. При г. Смолян долината прави ново уширение до 300 м. Реката прави вече по-подчертани меандри, някои от които са силно извити (пред Рудозем). След г. Смолян долината се стеснява много и долината й става почти каньоновидна, а наклонът на склоновете й достига 40°. Речното корито е широко към 25—30 м, а дъното на реката в целия участък е чакълесто-песъчливо.

Характерът на долината се запазва същият и в участъка под Рудозем. Десният склон е по-стръмен (35°), а левият – по-полегат (15—20°). Реката вече прави силно извити меандри. По склоновете се явяват на места скалисти участъци, разположени от вътрешната страна на меандрите. Склоновете са почти голи, на места покрити в основата си със сипеи вследствие на многобройните стръмни дерета, които се спускат от двете страни на реката.
От вливането на р. Бели извор Арда навлиза в дълъг, скалист и мъчнопроходим пролом. Десният склон е залесен с широколистна гора а левият е покрит с голи сипеи. Наклонът на склоновете достига до 45°. Реката тече в дълбоко и сравнително широко каменисто корито (50—60 м), което заема дъното на долината. В този участък реката прави най-честите и силно извити меандри.

При с. Аврамово започва езерото на яз. Кърджали. Практически до държавната граница коритото на реката е заето от езерата на трите големи язовира – Кърджали, Студен кладенец и Ивайловград.

При гр. Кърджали, който е непосредствено под стената на яз. Кърджали и в началото на язовирното езеро на яз. Студен кладенец широчината на долината достига 1,2 км. Наклонът на реката тук е малък, 3—4‰.

При Студен кладенец реката навлиза в една скална теснина с широчина на дъното от няколко метра. Следва -ново уширение ширява и променя посоката си от северна в северо- на долината от 800 – 1200 м, като при устието на р. Върбица широчината намиращо се в горния край на езерото на яз. Студен кладенец достига 2 км. Р. Върбица е най-големият приток на р. Арда. Нейният водосбор съставлява основната част от собствения водосбор на яз. Студен кладенец.

При с. Рабово е стената на яз. Студен кладенец. Няколко километра надолу по реката при с. Посочница е вливането на р. Крумовица. Може да се каже, че тя е вторият по големина приток, след р. Върбица. Нейният водосбор съставлява по-голямата част от собствения водосбор на яз. Ивайловград. Началото на езерото на язовира е знечително под стената на яз. Студин клазенец. Река Арда тече в собственото си корито около 25 км, след което започва езерото на яз. Ивайловград. На не повече от 5км под стената му р. Арда достига държавната граница. Цялата област между Крумовград и Ивайловград е сравнително добре залесена. Наклонът на реката в долното течение не надминава 2 ‰.

В това поречие е разгледана и р. Бяла, чиято долина е сходна на тази на р. Крумовица, но се отваря на изток-югоизток към долината на р. Марица. Тя се влива в р. Марица на гръцка територия.

Заключение

Река Арда е важен елемент от хидрографската мрежа на България. Нейният водосборен басейн се отличава с разнообразие на релефа и голямо природно богатство. Реката има важно значение за региона, като осигурява вода за различни нужди и допринася за развитието на туризма.

The post Река Арда: хидрография и релеф на водосборния басейн appeared first on Родопи Портал.

Перперикон, този древен скален комплекс, е преживял възходи и падения през своята дълга история. Римската епоха е била период на разцвет, но след това градът е бил разрушен от нашествия. Въпреки това, Перперикон е възкръснал и продължил да съществува през Средновековието, преминавайки през различни етапи на развитие и влияние.

Римската епоха е епоха на разцвет за Перперикон, който обаче завършва с нашествията на готите, разорили градове и села във втората половина на XIV в. Археологическите проучвания показаха, че тогава Перперикон е бил превзет и изгорен. Но градът възкръсва още в V – VI в. сл. Хр. Византия преживяла съдбоносна война с варварите укрепва и постепенно започва да възстановява границите на Римската империя. При император Юстиниан Велики(527-565) почти са достигнати старите предели. Същият василевс извършва колосално строителство, възобновявайки и преизграждайки древните градове и твърдини. Крепостните стени на Перперикон са отремонтирани, а са построени и нови, подсилващи защитата на Акропола от уязвимата западна посока. Отново функционира инфраструктурата на селището. Налага отпечатък и утвърдилото се след V в. християнство. Базиликата в Акропола е преустроена в църква, като от изток е добавена необходимата апсида. Християнски храмове се издигат и в околностите на Перперикон.

От север и югоизток нахлуват други нашественици – славяните и арабите. Територията на империята отново рязко се съкращава, като е застрашено дори съществуването и. Навсякъде се шири упадък и запустение. Към началото на 7 в. току-що изградената мощна фортификационна система е буквално изоставена.

Тази съдба не убягва и Перперикон. Животът в града не изчезва, но съществуващото тогава селище е бледо подобие на миналото величие. Свещените скали обаче стават място за поклонение на друг народ. През 7 в. прабългарите на вожда Кубер са заселени от императора в околностите на Солун. Подобно на траките, в религията на прабългарите обожествяването на скалите играе важна роля. Племето на вожда Кубер е оставило по южните склонове на Родопите няколко находища от рисунки-графити, които са много близки до откритите в Североизточна България изображения. Точно към тях спадат и намерените графити от Перперикон. Всички те са с култов характер – символичната игра “дама” и ритуално изобразяване на женски полови органи. Последните вероятно са свързани с култа към тюркската богиня на плодородието Умай, чиито образ е изпълнен с остър предмет в най-високата част на Перперикон.
Със стабилизацията на Византия през IX в. активната дейност се премества в подножието на Перперикон, където тогава се е намирал областният център на Източните Родопи. Крепостта добива отново важно значение през XIII – XIV в., когато се създава новата административна единица Ахридос. А през 1339 г. в писмо на Вселенската патриаршия той е обозначен като епископски център, очевидно отделил се от старата епископска катедра Ахридос.

Данните от археологическите разкопки показват, че през XIII – XIV в. животът в крепостта Перперикон е бил интензивен. Той няма блясъка на античността, но показва важността на средновековния център. Върху останките на късноантичния храм в Акропола е построена нова църква, вече изцяло изградена от ломени камъни, споени със здрав бял хоросан. Наоколо се оформя обширен некропол, даващ представа за значителния брой на населението.

Развиват се и квартали с полуземлянки и частично използване на старите улици. Открива се много керамика, предмети и монети, като особено интересни са изключително редките за този район сребърни монети на цар Иван Александър, регистриращи неговата кратка власт в Перперикон през 1343 г. Гражданската война от 1341 – 1346 г. унищожава крепостите в Източните Родопи и те повече не се възстановяват. Очевидно такава е била и съдбата на Перперикон. Но, според открит турски регистър от 1626 / 1627 г., населението в селищата под Перперикон продължава да бъде християнско. Засилената мюсюлманска колонизация след XVIII в. променя коренно етническия облик.

Заключение

Перперикон е място, което носи следите на различни епохи и култури. От римски град до византийска крепост, място за поклонение на прабългарите и епископски център през Средновековието, Перперикон е свидетел на промените във времето. Днес този древен комплекс продължава да бъде изследван и да разкрива тайни за своето богато минало, напомняйки ни за връзката между различните епохи и култури, които са оставили своя отпечатък върху българската земя.

The post Перперикон – от римски разцвет до средновековно възраждане appeared first on Родопи Портал.